Боксьорът Пенчо Цветков е само на 21 години. Здравенякът е считан за наследник на Кубрат Пулев-Кобрата. Талантът от Панагюрище има 6 победи (4 с нокаут) от 6 мача и продължава да трупа самочувствие под вещото ръководство на легендарния треньор Митю Митев-Мутата. Специално за „България Днес“ Пенчо Цветков разказа какви са неговите планове и как е станал боксьор.
– Пенчо, как върви подготовката за вашия следващ мач? Ще се биете на 28 ноември в Германия срещу най-сериозния опонент до момента, втората ръкавица на Босна Джордже Томич.
– Подготовката протича перфектно. Чувствам се в отлична форма. Спазвам режим и абсолютно всичко, което е по план. Работех със спаринг партньор в лицето на Младен Манев-Нинджата. Той е много подходящ, защото противникът ми за 28 ноември е висок почти колкото него. Стилът им на игра е подобен. Сега съм в София за тренировки с Мирослав Николов.
– Босненецът има повече мачове от вас, а последните две негови срещи са със сериозни съперници. Какъв е неговият специфичен стил, в който ще се опитате да намерите пролуки?
– Все още не сме го разучили както трябва, защото няма много качени мачове. Ще направим план за играта. Има време.
– Имате повече мачове в Германия, отколкото в България. Как ви звучи този факт?
– Трябваше да се бия на 18 септември в Пловдив, но се отмени заради коронавируса. Ще се радвам, ако повечето мачове са в България, пред родна публика. За момента мерките не го позволяват. Много по-различно е да играя тук. Излизаш на ринга, а цялата публика вика за теб. Има подкрепа. Усещането и чувството са различни.
– Колко по-различен е професионалният бокс от олимпийския?
– Два различни спорта. От 3 до 12 рунда разликата е огромна. Интензитетът, обемът и натоварването в тренировките, спарингите са в пъти повече в сравнение с олимпийския бокс. Преди тренирах сутрин и следобед по час и половина. Сега сутрин е два часа, следобед се случва и повече. Преди спарингите бяха само в петък. В момента, ако има как да правим спаринги всеки ден, ще ги правим ежедневно.
– Вие сте висок 198 см. Опитаха ли се треньорите по баскетбол и волейбол да ви прилапат, когато бяхте малък?
– Тренирах хандбал от първи до пети клас. Бях голям талант. Голмайстор. Имам грамота за абсолютно всяка позиция. Даже и за вратар. След това хандбалният отбор в Панагюрище се разтури. Реших да почна да тренирам баскетбол. Това беше алтернативата в града. Другото беше футбол. Тренирах, грубо казано, една година, но ходих само по 2-3 пъти в седмицата. Реших, че ще отида в Пловдив, за да се запиша баскетбол в спортното училище след 7-и клас. Записах се. Взех си изпитите и ме сложиха в стая с един боксьор. Тренирах 3-4 месеца баскетбол, а през това време си говорехме за бокс. В един момент реших да опитам. Пробвах и работата стана като на шега.
– Преди това интересувахте ли се от бокс?
– Дори не съм гледал по телевизията. Може би само 1-2 мача на Кубрат Пулев по националните телевизии.
– Какъв е първият ви спомен от влизането в боксовата зала?
– Иван Михайлов, старши треньорът на нашия клуб, е първият ми спомен. Той ме научи на бойна стойка, на отклони, на ескиважи. На първите стъпки в бокса. Първият ми мач беше в Пазарджик. Дадох всичко, но загубих с 1:2 съдийски гласа срещу едно момче от „Славия“. Това ме мотивира в пъти повече. Всеки си мислеше, че това ще е краят, ще загубя всякакво желание, но се получи обратното.
– Как реагираха вашите родители, когато разбраха, че от баскетболист ще ставате боксьор?
– Обадих се на майка ми. Казах й, че ще стана боксьор. Тя ми отвърна, че това няма как да се случи. Моят отговор беше, че й звъня само за да й кажа, а не да я питам. След първия ми мач в Пазарджик, който загубих, досега не е гледала друга среща. Дори и на повторение.
– Какви са вашите амбиции за следващата година?
– Мисля да участвам в следващия мач и евентуално декември, ако се измисли нещо, ще направя още един, за да станат осем. Догодина имаме планове, но засега няма да ги коментирам.
– Тази година бяхте в Южна Африка. Прекарахте два месеца там, направихте и мач. Какво мислите за този период?
– Животът в Африка е много труден. Няма нищо общо с тук. Там след 7 часа вечерта нищо не работи. Затварят се магазини. По улиците няма хора и няма живот. Престъпността е голяма. Колкото до бокса, имаше спаринг партньори. Тренировките бяха добре, но не направих хубава подготовка заради операцията, която претърпях десет дни преди заминаването. В началото имаше известно време само разходки и леки тренировки. Най-хубавият ми спомен беше походът, след който се качихме на една скала. Тя се казва Лъвската глава. Една от най-красивите гледки. Вижда се океанът и целият Кейп Таун.
– Промени ли вашето житейско възприятие всичко, което видяхте в Африка?
– Да. Започнах да оценявам колко хубаво е тук. Гледаш по различен начин на абсолютно всички неща. Бяхме в боксовите зали. Децата там тренират и дават всичко, защото за тях боксът е единственият вариант да живеят нормално.
– Как виждате вашата кариера в близко бъдеще? Кога ще сте готов да атакувате някоя титла?
– Усещам, че в момента съм във върхова форма. Моля се да няма контузии и всичко да върви по план. Успехите няма да се забавят.
