Европейската шампионка Юлияна Янева: Беше ми писнало, не исках да чувам за борба

0

Извоювах титлата след пет операции

Коя е тя

Юлияна Янева стана европейска шампионка по борба след невероятна битка с контузии. Тя претърпява пет операции. Едва не се отказва от спорта, но показва изключителен характер, за да се завърне на тепиха. Пред yotube канала „Спортната джунгла“ и „България Днес“ разкри най-трудните моменти и своите амбиции.

– Юлияна, можем ли да определим европейската титла като най-големия успех в кариерата ви?

– След Световната купа през 2020-а това наистина е най-големият успех досега в моята състезателна кариера. Все още не успявам да проумея, че съм европейска шампионка. Еуфорията беше огромна. Смесица от много различни емоции от гледна точка на това, през какво преминах, за да стигна до златото. Първата мисъл, която ми мина след финала, е, че една малка крачка към голямата мечта е постигната.

– Имахте ли някакво притеснение преди финала с украинката, която ви победи преди две години?

– Напрежение винаги има независимо дали е финал, първа среща или тези по средата. То винаги е там. На финала трябва да си по-неглиже. Все пак си застрахован, най-малко си втори. Аз съм максималист и през изминалите години точно това ми играеше много лоша шега на финалите. Не успявах да се настроя. Това сега беше реванш. По-голямата част от настройката ми беше, че искам да си взема това, което не успях 2021-а. Тактически проведох добре срещата.

Децата на България за достойнството и достойните

– След успеха в Световната купа ли разбрахте, че наистина имате потенциал за нещо голямо?

– Не бих казала, че е тогава. Но спечелването на Световната купа през 2020-а ми даде тласък да продължа в борбата от друга гледна точка. Година преди това бях претърпяла четвъртата ми тежка травма на коляното и ми беше писнало от всичко. Бях сложила край на спортната си кариера. Може би в момент на афект. След период на рехабилитация и излизане от залата поговорихме с личния ми треньор Серафим Бързаков и решихме, че ще пробвам отново на Световната купа без никакви очаквания. Не знам дали това не помогна да се случат нещата. Но даде тласък отново да се върна към борбата.

– Помните ли момента, в който решихте да се откажете и колко беше тежко за вас?

– Не знам дали е обективно да кажа, че е бил един от най-тежките моменти в живота ми. Чувствах се все едно съм на дъното. Имах и изключително тежък проблем в личен план. Отделно и това, което се случи с борбата – поредна травма. Тя те връща изключително много назад. Буквално все едно отново трябва да проходиш. Един много-много дълъг процес, за който се изисква огромно търпение. Радвам се, че някак си успях да го придобия като качество, понеже го нямах. Тогава бях изключително рухнала, след като казах „край“ на всичко. И то при положение че ги докарвам нещата. Може би щеше да е голяма загуба за българската борба и за самата мен, защото почти целият ми живот е преминал в залата. Радвам се, че нещата минаха с помощта на семейството и треньорите ми. Слава Богу, върнах се.

Четете още

Новата Станка Златева:
Беше време да покажа коя съм

– Имаше ли нещо, което ви мотивира да се върнете?

– Честно казано, не. Някъде около 9 месеца не исках изобщо да чуя за борбата. До такава степен се бяха насъбрали негативни чувства. Дори нямах желание да влизам в залата. До един момент, в който буквално имаше „клик“. Имах подкрепа и от приятелите ми да се върна. Сядаш и се замисляш: „В действителност защо да не опитам отново, пък да видим какво ще се случи“.

– Вие имате операции на двете колене, на глезен, дискова херния, счупен нос. А сте само на 23 години.

– Ако трябва да съм честна, това изобщо не ме притеснява. Не знам как го постигам този непукизъм. След операциите има една психическа бариера в спортистите за интензивни тренировки. Аз никога не съм я имала. Не съм изпитвала страх, че евентуално пак може да се получи. Никога не съм изпадала в малодрами, да се съжалявам и т.н. Дори не обичам да парадирам с тези неща, които са ми се случили. Реално станах европейска шампионка на деня, в който бях оперирана преди година. Контузията ми се случи месец преди миналогодишното европейско. Наложи се цял месец да тренирам с превързан крак, който постоянно блокираше. Бях успяла да се науча сама да си го отблокирам. Много труден период беше. Радвам се, че успях да се събера. Отидох на европейското. Малко ме делеше от финала.

– Много малко не ви стигна да се класирате за олимпиадата в Токио – една победа. Какво е да сте толкова близо и да не успеете?

– Бях доста близко. Жребият ми на конкретната квалификация беше много труден. Хващах две световни шампионки една след друга. Втората среща съвсем малко не ми достигна. Тактически обърках нещата. Срещата тръгна в друга посока и няколко грешки ми костваха отиването на полуфинал. Мисля, че това ме изгради още повече като характер.

– Вече победихте някои от елитните състезателки. Сега ви предстоят нови олимпийски квалификации още на световното.

– Цялата категория е пълна с елитни състезателки. На световното ще е много тежко, защото всички ще се съберат на олимпийските категории. Всеки гони квота за игрите. Определено европейската титла вдига самочувствието, но не съм от хората, които успехите ги зашеметяват. Продължавам да работя по същия начин, дори и двойно повече.

– Имате ли цел за олимпиадата?

– След последната олимпиада съм решила, че ще карам нещата поетапно, по-лежерно. Ако е писано, ще стане. През изминалите години този стремеж да бъда на върха ми изиграваше лоша шега. Не успявах да се отпусна по време на срещите и да бъда себе си.

– Имате ритуал преди всеки мач. Усамотявате се и не искате с никой да говорите. От малка ли сте възприели тази настройка?

– От малка съм така. Опитвам се да изкарам напрежението от себе си. Да мога да се настроя. Водя един монолог сама със себе си, надъхвам се. Имам неща, които ми влияят добре психически.

– Как започнахте с борбата?

– Съвсем случайно. Като цяло нямах никакви симпатии към борбата като спорт. Влечаха ме футбол, баскетбол, леката атлетика. В Ямбол нямаше женски футбол, нито баскетбол. В училището ми имаше спортна заличка и малък тепих. Един от преподавателите реши да ме пробва. Бях единственото момиче. Една сутрин преподавателят предложи да ме закара до стадиона в Ямбол и да ме представи на Демир Демирев – първия треньор на Станка Златева, той да ме прецени. Взеха ме в залата, искаха да ме пускат на състезания, но страхът е голямо нещо. На първото станах пета. На второто не се явих. В седми клас отново реших, че ще се пробвам. Това беше първата ми републиканска титла. От там започна всичко.

– Обичате да рисувате и снимате. Как ви помагат за спорта?

– Сега имам и ново хоби. Свързано е с модата. Правя си дрехи по мой дизайн. Извън борбата ме влече изкуството. Фотографията доскоро не ми се получаваше, но в последно време започнах да я уча. Така се разтоварвам от цялото напрежение, което се събира. Нуждаеш се от отдушник. Нещо, което да те зарежда.

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече